Постинг
17.08.2018 21:57 -
През Албания за Котор, Черна гора
Автор: didapavlova
Категория: Туризъм
Прочетен: 2279 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 17.08.2018 22:03
Прочетен: 2279 Коментари: 2 Гласове:
4
Последна промяна: 17.08.2018 22:03
Трети и четвърти ден През Албания за Котор, Черна гора
Третият ден от екскурзията го прекарваме почти изцяло в пътуване. Рано сутринта тръгваме от Охрид в посока Албания и Черна гора. Движим се край Охридското езеро и имаме възможност да разгледаме още места от Македония. Не знам защо македонците толкова се притесняват да не би случайно българите да си помислим, че имаме нещо общо с тях, като всъщност притеснението им трябва да е спрямо албанците, мисля аз. Защо ли? Ами те са навсякъде или поне знамената им. А има ли знаме, работата е ясна. Та аз в един момент се обърквам в коя държава съм и дали не съм проспала преминаването на границата. Накъдето се обърна все албански знамена виждам, а български не видях някъде да има. Спирам с темата за македонци, българи, албанци и продължавам разказа за пътуването ни. Пътят е сравнително добър, а навигацията отново ни прави номера и настоява да ни преведе през Косово за Черна гора, но ние се дърпаме упорито. Пак ни изскочи същия проблем с намирането на държавата. Оказа се, че и Албания не съществува или поне не се пише така, както ние си мислим. Правим бърза справка и се оказва, че всъщност трябва да търсим Шкипърия, ако правилно съм го изписала. Иначе на албански се пише Republika e Shqipлrisл и означава "Земя на орли". Е, крайно време е да продължим смело напред към границата, а граничният пункт е Кяфасан. Не успявам да снимам лично, та затова се налага да използвам снимка от мрежата. Отново съм на тръни дали ще ме пуснат да мина. Паспортът ми изтича след около четири месеца, а знам, че валидността му трябва да е минимум шест месеца от датата на пребиваване в държавата. Та стоя си и чакам да видя ще ме пуснат или не. Има доста коли, а ние сме на грешната опашка явно, защото все ми се струва, че другата се движи по-бързо. След известно време вече сме пред граничните. Решаваме да опитаме с личните си карти. Ами...получава се. Влизаме в Албания. Първите ми впечатления от страната са доста смесени. Докъдето ми стига погледа виждам само планини и хълмисти възвишения. Много зелено и много красиво. И ето, че на фона на тази природна картина пред погледа ми веднага изскачат прословутите албански бункери.
Самата дума "бункер" предизвиква у мен асоциация с война, с нещо разрушително и страховито. Вярно, хващат ме неподготвена, нямам никаква информация защо и как са тук тези каменни гъби. Най-лесно е да питам първо гугъла до мен, а именно Сашо. С риск да го раздразня с неосведомеността си, запитвам по какъв повод са правени и от кого. Получих отговор, разбира се - от Енвер Ходжа през комунистическия строй. Тази кратка информация не ме осведомява особено, затова е време да прегледам нещата из истинския гугъл. А той ми каза следното:
Бункерите са като емблема и запазена марка на Албания. Противоатомните укрития с формата на бяла гъба са изградени по разпореждане на Енвер Ходжа, чийто политически строй десетилетия наред действал в посока убеждаване на хората, че живеят в преуспяващ строй и затова Албания е застрашена от опити на други държави да я завладеят. Това налагало изграждането на бункери за всяко семейство. И в момента страната е осеяна с над 700 000 бункера, които са навсякъде - в градовете и селата, в планината и по бреговете, граничещи със съвсем близкия остров Корфу. Въпреки че Албания е богата на нефт, природен газ, въглища, желязна и медна руда, дълго време находищата били слабо разработени, не се строели пътища, не се развивала индустрия за сметка на изграждането на бетонни бункери във всяко селище и месторабота. Целта била да приютят цялото население на Албания при евентуална военна атака. (информацията от www.monitor.bg) Пътят тук е добре асфалтиран, но си има завои. А между завоите откривам тази жена, поседнала сред нищото, правейки нещо, което само тя си знае. Селата следват едно след друго, но за разлика от нашенските - тук кипи живот. Най-интересното за мен е, че всички (или почти всички) албанци карат мерцедеси, а всяка втора къща е автомивка. Но нека поясня, че нито мерцедесите им са баш мерцедеси, нито мивките им са точно автомивки. Мерцедесът на албанеца е доста стар модел, голям и раздрънкан, но все пак мерцедес. Не е задължително да е бял и с него не е задължително да се преследват фолк певици в живота, но да е мерцедес. Автомивката и тя не е точно това, което си представяме като чуем името. Всъщност представлява един маркуч, от който тече вода постоянно. Явно нямат проблеми с недостига на вода, та си я разхищават всячески. А ние влизаме в Елбасан. На едно място виждаме някакво стълпотворение от хора. Оказа се, че има уличен пазар - от най-любимите на Сашо. Та докато се усетя и вече спирачките са влезли в сила, открито е място за паркиране, а аз и децата се чудим какво ли ни чака сега. Слизаме с не особен ентусиазъм и тръгваме по една тясна улица, в чието начало има релси. Надявам се, че влак няма да мине, че ще се получи интересно. Тук ще спра с обясненията и ще ви покажа в снимки какво виждат очите ми. И само ще вметна, че снимам сравнително лицеприятните неща.
Приключваме с разглеждането на пазара в Елбасан и потегляме отново на път. Сравнително добра е пътната мрежа в този район, като изключим едно свлачище, което стеснява иначе широкия път и ни кара да намалим скоростта.
Минаваме през Тирана - единствената столица, която няма околовръстно шосе, а си караш и си разглеждаш главния град на държавата. Това виждам аз по време на обзорната разходка из столицата на Албания:
Скоро достигаме границата с Черна гора - Muriqan – Sukobin. Снимките отново не са мои - от google maps ги вземам, но по границите все нещо друго мисля, та забравям да снимам това и онова.
Тук си чакаме малко повече, но пък имаме възможност да огледаме наоколо, да обсъдим колите, хората, времето и други важни неща. А когато идва редът ни, отново подаваме личните си карти и паспортите на децата. Граничните ги поглеждат, слагат печат или там, каквото е необходимо и ни пускат да заминаваме. И ето ни в Черна гора! Пътят е тесен, криволичещ, планински. Две коли трудно се разминават, а движение си има. Очаквам Сашо да промърмори или да се оплаче от пътуването вече, но няма такива сигнали. На него точно такива пътища му харесват и сега е във вихъра си. Пътьом откриваме една сергия - насред нищото. Спираме да видим какво се продава, а и да отдъхнем малко. Е, купуваме си най-вкусните смокини и малини, които някога съм яла. И като че ли си сурнахме краката, та след нас всяка втора преминаваща кола спираше. От другата страна на пътя виждаме чешма и директно се запътваме натам, за да утолим жаждата си и след това отново да се качим в колата и да потеглим към Котор - крайната ни дестинация за този ден.
Криволичещият и тесен път започва да се спуска надолу. Планината става все по-висока, а ние се озоваваме до морето. Невероятна картина - от едната ти страна се издигат скалисти върхове, а от другата - синьо и чисто море. И както се оказа после, подобна природна картина ще виждаме през всичкото време, прекарано в Черна гора. Така, наслаждавайки се на природата и прекрасните градчета по пътя ни минаваме през Бар, Свети Стефан, Будва и др.
От Бар не видях нищо кой знае какво, но и да си призная нямам желание да спираме и да разглеждам града. Свети Стефан е остров, свързан с тесен път със сушата. Плаща се такса, за да бъде посетен и разгледан. Ние само се снимаме на негов фон, че времето напредва, а още не сме стигнали там, където сме резервирали.
Будва - категорично не е моят град. Цялата шумотевица, движение на хора и автомобили, липса на места за паркиране не ми понасят. Затова бързам час по-скоро да се измъкнем от тук. Казват, че било красиво и интересно в стария град, но аз ще проверя дали е така някой друг път. А ако някой иска да прочете повече - от https://travel.rozali.com/po-sveta/budva-metropolisat-na-cherna-gora.html.
Котор - пристигаме! След почти целодневен преход вече сме в града. А той ме грабва още с влизането ни в него. Невероятно място - високи скалисти хълмове и море до тях. Мястото е приказно, а на нас ни предстои да се уверим в това.
Но първо трябва да се настаним. Адресът е запаметен в навигацията, но...пак удряме на камък. Този път, обаче, виновна не е нито тя, нито пък ние. Резервирали сме Garden apartmant near seа в квартал, или нещо от сорта, Доброта. Стигаме до там, но се оказва, че има много апартаменти и вили с подобни имена. Навигацията ни води до едно от тях. Обнадеждени питаме първите срещнати минувачи дали е това - това е. Звъним на звънеца, излиза домакинята, но вместо да ни посрещне - гледа ни странно. Обяснява ни, че не чака никакви гости повече и че нямаме резервация при нея. Ние, обаче, настояваме, че сме за тук. Все пак жената се оказа много отзивчива - погледна адреса, където би трябвало да сме, и прозвъни на телефона, който бе оставен за контакт. От там нататък работата потръгна. Тя ни обясни, че сме се объркали, резервацията ни била за място на първа линия море и че нямаме никаква работа при нея. Обясни ни как да стигнем до адреса и че хазяинът ще ни чака отпред, и ни прати по живо, по здраво да си вървим. Лесно и бързо откриваме мястото. Едно момче ни посреща и ни води до...къщичката. А тя - тя е прекрасна. Надминава очакванията ми. Има си всичко за всички ни.
И както се очаква от нас, бързо се настаняваме, пием по чаша вода и хукваме да разглеждаме наоколо. Аз съм впечатлена отново. От всичко, наоколо. Погледнеш нагоре, докъдето ти поглед стига - високи скали, ама красиви, много красиви. Наведеш поглед - морето, синьо и чисто. Наоколо - малки корабчета и лодки, големи круизни кораби, които идват и си отиват един след друг, рибари - стари и млади, и туристи, много туристи, дошли да се насладят на обаянието на тази част от Адриатическото крайбрежие. И въпреки това нямаш усещането за претовареност, за шумотевица и хорска глъч. Напротив, колкото повече се разхождаш и разглеждаш, толкова по-отпочинал и в хармония със себе си се чувстваш. Та вървим си ние край пристанището и си гледаме наоколо, а това наоколо е ей такова едно красиво и морско:
Ето че наближаваме стария град на Котор. Място, което задължително трябва да се види, но не просто да отидеш и да огледаш, а да поостанеш малко повече, да се разходиш из тесните улички, извиващи се и преминаващи в сложен лабиринт, в който изгубването ти е почти в кърпа вързано, но за сметка на това пък чувството е приятно неописуемо, чувство за безвремие и носталгия по отминалите времена.
В града има много интересни църкви: „Св.Лука“, „Св.Ана“, „Св. Мария“, готическата църква „Св.Михайло“, „ Св.Никола“ и „Св. Клара“.
Много от площадите в Котор имат забавни имена като Площад на марулята, Площад на млякото, Площад на брашното или Площад на киното. А тесните улички, магазинчетата и кафенетата са навсякъде около теб.
Крепостната стена и крепостта "Свети Иван" На следващия ден Сашо става призори и отива за риба. Аз се събуждам малко след него. Емоцията от пътуването си казва думата и не ме оставя да спя повече. Пия кафе в малката ни къщичка и чакам рибаря да се върне и да мислим каква ще я вършим днес. Не чакам дълго, защото скоро той си идва разочарован - риба няма или поне той не е хванал. Като няма - няма. Не е толкова страшно. По-страшното е, че си обещахме, че днес ще се почива, но никак не ни свърта на едно място. Закусвайки, си мислим какво да направим днес и...измисляме - ще се качим до крепостта горе на хълма. Речено, сторено. Събуждаме децата, за да дойдат и те с нас, но се оказва, че те не са така ентусиазирани от идеята, та ги оставяме да си спят и потегляме.
За да се изкачим до крепостта отиваме отново в стария град, откриваме малката стръмна уличка зад катедралата "Свети Трифон", която води до хълма и сме готови за поход. Плащаме такса от 7 евро на човек, поемаме дълбоко дъх (все пак днес ни е ден за почивка) и тръгваме.
В началото на голямото катерене сме все още свежи и доста развеселени. Хълмът с крепостта ни зове! Самата крепост е построена от император Юстиниан, но в този си вид е от времето на венецианското управление през 15 в. Тръгваме по тесните стъпала нагоре и се радваме, че все още е рано и слънцето не пече така силно, а и потокът от туристи още е слаб. С напредването на времето нещата се променят. Катерачите - ентусиасти като нас стават все повече. А ние пък вече сме доста изморени. По средата на хълма, малко под и до църквата "Дева Мария на Изцелението", построена от оцелелите от чумата жители на Котор, местни хора с хладилни чанти продават разхладителни напитки и вода. На едно от местата можеш да си вземеш безплатна студена вода, ако представиш касова бележка за закупения от теб билет за вход.
Каменният лабиринт продължава още нагоре и нагоре, до върха на хълма, откъдето се открива впечатляваща гледка към залива.
Така завършва голямото изкачване. Слизането надолу е по-бързо, но не съвсем лесно, особено за мен. На едно място за малко да се откажа и да се върна назад. Като че ли имам такава възможност?! Но Сашо поема нещата в свои ръце и започва голямото дърпане - той напред и надолу, аз - назад. Добре, че е по-силен, та успява да ме изтегли. След още малко и сме вече на самия вход. Доволни от катереното минаваме през пазара, разположен току до крепостните стени от външната част на града. Малък, покрит пазар с изобилие на стоки - домашно приготвени сирене и кашкавал, мед, риба, пушено месо, маслини и зеленчуци. Купуваме си някои неща и се връщаме при децата.
Денят продължава с плаж, разходки, хапване и други релаксиращи занимания. Идва време да решим какво да правим утре...
Третият ден от екскурзията го прекарваме почти изцяло в пътуване. Рано сутринта тръгваме от Охрид в посока Албания и Черна гора. Движим се край Охридското езеро и имаме възможност да разгледаме още места от Македония. Не знам защо македонците толкова се притесняват да не би случайно българите да си помислим, че имаме нещо общо с тях, като всъщност притеснението им трябва да е спрямо албанците, мисля аз. Защо ли? Ами те са навсякъде или поне знамената им. А има ли знаме, работата е ясна. Та аз в един момент се обърквам в коя държава съм и дали не съм проспала преминаването на границата. Накъдето се обърна все албански знамена виждам, а български не видях някъде да има. Спирам с темата за македонци, българи, албанци и продължавам разказа за пътуването ни. Пътят е сравнително добър, а навигацията отново ни прави номера и настоява да ни преведе през Косово за Черна гора, но ние се дърпаме упорито. Пак ни изскочи същия проблем с намирането на държавата. Оказа се, че и Албания не съществува или поне не се пише така, както ние си мислим. Правим бърза справка и се оказва, че всъщност трябва да търсим Шкипърия, ако правилно съм го изписала. Иначе на албански се пише Republika e Shqipлrisл и означава "Земя на орли". Е, крайно време е да продължим смело напред към границата, а граничният пункт е Кяфасан. Не успявам да снимам лично, та затова се налага да използвам снимка от мрежата. Отново съм на тръни дали ще ме пуснат да мина. Паспортът ми изтича след около четири месеца, а знам, че валидността му трябва да е минимум шест месеца от датата на пребиваване в държавата. Та стоя си и чакам да видя ще ме пуснат или не. Има доста коли, а ние сме на грешната опашка явно, защото все ми се струва, че другата се движи по-бързо. След известно време вече сме пред граничните. Решаваме да опитаме с личните си карти. Ами...получава се. Влизаме в Албания. Първите ми впечатления от страната са доста смесени. Докъдето ми стига погледа виждам само планини и хълмисти възвишения. Много зелено и много красиво. И ето, че на фона на тази природна картина пред погледа ми веднага изскачат прословутите албански бункери.
Бункерите са като емблема и запазена марка на Албания. Противоатомните укрития с формата на бяла гъба са изградени по разпореждане на Енвер Ходжа, чийто политически строй десетилетия наред действал в посока убеждаване на хората, че живеят в преуспяващ строй и затова Албания е застрашена от опити на други държави да я завладеят. Това налагало изграждането на бункери за всяко семейство. И в момента страната е осеяна с над 700 000 бункера, които са навсякъде - в градовете и селата, в планината и по бреговете, граничещи със съвсем близкия остров Корфу. Въпреки че Албания е богата на нефт, природен газ, въглища, желязна и медна руда, дълго време находищата били слабо разработени, не се строели пътища, не се развивала индустрия за сметка на изграждането на бетонни бункери във всяко селище и месторабота. Целта била да приютят цялото население на Албания при евентуална военна атака. (информацията от www.monitor.bg) Пътят тук е добре асфалтиран, но си има завои. А между завоите откривам тази жена, поседнала сред нищото, правейки нещо, което само тя си знае. Селата следват едно след друго, но за разлика от нашенските - тук кипи живот. Най-интересното за мен е, че всички (или почти всички) албанци карат мерцедеси, а всяка втора къща е автомивка. Но нека поясня, че нито мерцедесите им са баш мерцедеси, нито мивките им са точно автомивки. Мерцедесът на албанеца е доста стар модел, голям и раздрънкан, но все пак мерцедес. Не е задължително да е бял и с него не е задължително да се преследват фолк певици в живота, но да е мерцедес. Автомивката и тя не е точно това, което си представяме като чуем името. Всъщност представлява един маркуч, от който тече вода постоянно. Явно нямат проблеми с недостига на вода, та си я разхищават всячески. А ние влизаме в Елбасан. На едно място виждаме някакво стълпотворение от хора. Оказа се, че има уличен пазар - от най-любимите на Сашо. Та докато се усетя и вече спирачките са влезли в сила, открито е място за паркиране, а аз и децата се чудим какво ли ни чака сега. Слизаме с не особен ентусиазъм и тръгваме по една тясна улица, в чието начало има релси. Надявам се, че влак няма да мине, че ще се получи интересно. Тук ще спра с обясненията и ще ви покажа в снимки какво виждат очите ми. И само ще вметна, че снимам сравнително лицеприятните неща.
А ето и един нормален уличен пазар, в който изобилства от всичко - марково, разбира се. |
Минаваме през Тирана - единствената столица, която няма околовръстно шосе, а си караш и си разглеждаш главния град на държавата. Това виждам аз по време на обзорната разходка из столицата на Албания:
Скоро достигаме границата с Черна гора - Muriqan – Sukobin. Снимките отново не са мои - от google maps ги вземам, но по границите все нещо друго мисля, та забравям да снимам това и онова.
Тази снимка вече е моя. Явно съм се сетила по някое време да снимам. |
Ето я сергията с най-вкусните плодове в района. |
Чешмата със студена вода |
Пътят |
Забележителностите по пътя |
Остров Св.Стефан |
Будва - категорично не е моят град. Цялата шумотевица, движение на хора и автомобили, липса на места за паркиране не ми понасят. Затова бързам час по-скоро да се измъкнем от тук. Казват, че било красиво и интересно в стария град, но аз ще проверя дали е така някой друг път. А ако някой иска да прочете повече - от https://travel.rozali.com/po-sveta/budva-metropolisat-na-cherna-gora.html.
Котор - пристигаме! След почти целодневен преход вече сме в града. А той ме грабва още с влизането ни в него. Невероятно място - високи скалисти хълмове и море до тях. Мястото е приказно, а на нас ни предстои да се уверим в това.
Но първо трябва да се настаним. Адресът е запаметен в навигацията, но...пак удряме на камък. Този път, обаче, виновна не е нито тя, нито пък ние. Резервирали сме Garden apartmant near seа в квартал, или нещо от сорта, Доброта. Стигаме до там, но се оказва, че има много апартаменти и вили с подобни имена. Навигацията ни води до едно от тях. Обнадеждени питаме първите срещнати минувачи дали е това - това е. Звъним на звънеца, излиза домакинята, но вместо да ни посрещне - гледа ни странно. Обяснява ни, че не чака никакви гости повече и че нямаме резервация при нея. Ние, обаче, настояваме, че сме за тук. Все пак жената се оказа много отзивчива - погледна адреса, където би трябвало да сме, и прозвъни на телефона, който бе оставен за контакт. От там нататък работата потръгна. Тя ни обясни, че сме се объркали, резервацията ни била за място на първа линия море и че нямаме никаква работа при нея. Обясни ни как да стигнем до адреса и че хазяинът ще ни чака отпред, и ни прати по живо, по здраво да си вървим. Лесно и бързо откриваме мястото. Едно момче ни посреща и ни води до...къщичката. А тя - тя е прекрасна. Надминава очакванията ми. Има си всичко за всички ни.
Това е малката уличка между къщите. Излазът от нея е на самото море. |
Вратата към нашата къщичка. |
Част от градината. |
Къщата, потънала в зеленина. |
Изглед от верандата в двора. |
Едната спалня. Имаше още една такава - за децата. |
Детайли от кухнята. |
Аз и кафето сутрин. |
Верандата. |
И както се очаква от нас, бързо се настаняваме, пием по чаша вода и хукваме да разглеждаме наоколо. Аз съм впечатлена отново. От всичко, наоколо. Погледнеш нагоре, докъдето ти поглед стига - високи скали, ама красиви, много красиви. Наведеш поглед - морето, синьо и чисто. Наоколо - малки корабчета и лодки, големи круизни кораби, които идват и си отиват един след друг, рибари - стари и млади, и туристи, много туристи, дошли да се насладят на обаянието на тази част от Адриатическото крайбрежие. И въпреки това нямаш усещането за претовареност, за шумотевица и хорска глъч. Напротив, колкото повече се разхождаш и разглеждаш, толкова по-отпочинал и в хармония със себе си се чувстваш. Та вървим си ние край пристанището и си гледаме наоколо, а това наоколо е ей такова едно красиво и морско:
Ето че наближаваме стария град на Котор. Място, което задължително трябва да се види, но не просто да отидеш и да огледаш, а да поостанеш малко повече, да се разходиш из тесните улички, извиващи се и преминаващи в сложен лабиринт, в който изгубването ти е почти в кърпа вързано, но за сметка на това пък чувството е приятно неописуемо, чувство за безвремие и носталгия по отминалите времена.
Хълмът "Свети Иван" и част от едноименната крепост. |
Още от крепостните стени, погледнати отвън. |
Нощен изглед. |
В стария град може да се влезе през три порти - главната Морска порта (на снимката), Северната порта и Южната порта. |
Огромната пейка пред главната порта. |
И аз на пейката! |
Влизаме! |
Площадът пред нас. |
Пред часовниковата кула е и позорния стълб. |
Прането по прозорците на Котор - емблематично за стария град |
Църквата "Свети Лука" от 1195 г. На фасадата е записано "Српска православна црква, храм Свети Лука" |
Много от площадите в Котор имат забавни имена като Площад на марулята, Площад на млякото, Площад на брашното или Площад на киното. А тесните улички, магазинчетата и кафенетата са навсякъде около теб.
"Тук пазя аз!" - казало малкото бяло кученце |
Снимка със зокум преди голямото катерене до крепостта |
В началото на голямото катерене сме все още свежи и доста развеселени. Хълмът с крепостта ни зове! Самата крепост е построена от император Юстиниан, но в този си вид е от времето на венецианското управление през 15 в. Тръгваме по тесните стъпала нагоре и се радваме, че все още е рано и слънцето не пече така силно, а и потокът от туристи още е слаб. С напредването на времето нещата се променят. Катерачите - ентусиасти като нас стават все повече. А ние пък вече сме доста изморени. По средата на хълма, малко под и до църквата "Дева Мария на Изцелението", построена от оцелелите от чумата жители на Котор, местни хора с хладилни чанти продават разхладителни напитки и вода. На едно от местата можеш да си вземеш безплатна студена вода, ако представиш касова бележка за закупения от теб билет за вход.
Църквата "Дева Мария на изцелението" |
Гледката от високо. |
Каменният лабиринт продължава още нагоре и нагоре, до върха на хълма, откъдето се открива впечатляваща гледка към залива.
Два отровни бръшляна. |
Бока которска (Которски залив) |
И ние като всички туристи се снимаме на фона на фиорда, под веещото се знаме на Черна гора. |
Така завършва голямото изкачване. Слизането надолу е по-бързо, но не съвсем лесно, особено за мен. На едно място за малко да се откажа и да се върна назад. Като че ли имам такава възможност?! Но Сашо поема нещата в свои ръце и започва голямото дърпане - той напред и надолу, аз - назад. Добре, че е по-силен, та успява да ме изтегли. След още малко и сме вече на самия вход. Доволни от катереното минаваме през пазара, разположен току до крепостните стени от външната част на града. Малък, покрит пазар с изобилие на стоки - домашно приготвени сирене и кашкавал, мед, риба, пушено месо, маслини и зеленчуци. Купуваме си някои неща и се връщаме при децата.
Денят продължава с плаж, разходки, хапване и други релаксиращи занимания. Идва време да решим какво да правим утре...
Инсценираната от САЩ визита на просещия ...
Вариант Б - Събота късен следобед
Римските пътища в България и съвремените...
Вариант Б - Събота късен следобед
Римските пътища в България и съвремените...
Особено за наивните македонци, дето така ще ги нагазят албанците, че доброволно ще се присъединят към България, пророкуваше леля Ванга.
Тирана не ме очарова, макар че колежка от радиото е летувала там и каза, че било хубаво. Но Котор - много ми допадна. Къщичката за туристи също и разходката ви по хълма. Малко прането им е излагация, ама си нямат явно перални със сушилни, милите. Ще отида там, хареса ми, особено комбинацията скали и море.
цитирайТирана не ме очарова, макар че колежка от радиото е летувала там и каза, че било хубаво. Но Котор - много ми допадна. Къщичката за туристи също и разходката ви по хълма. Малко прането им е излагация, ама си нямат явно перални със сушилни, милите. Ще отида там, хареса ми, особено комбинацията скали и море.
И снимките са чудесни !
Интересно откъде сте минали на връщане.
Очаквам с интерес по-нататък...
цитирайИнтересно откъде сте минали на връщане.
Очаквам с интерес по-нататък...
Търсене
За този блог
Гласове: 53